МИНКО ЗАНКОВСКИ

* * *
ОТКРОВЕНИЯ
от Занковски

ЩЕ ЗАЖИВЕЯ ОТНОВО...

Бях започнал да мисля, че нищо хубаво няма да ми се случи след оная нещастна за мен 1993 година, когато, заради някои нарушения при изкачването на Нанга Парбат, пакистанското правителство ме наказа да не ходя четири години на експедиции в Пакистан. През следващата година сам си провалих участие в полска експедиция до Ч0 - Ойо и Шиша Пангма. Сетне се заредиха години, през които все не успявах да се организирам и да тръгна към Хималаите в Непал, щото за Каракорум нямаше да ме пуснат пакистанците. Постепенно престанах да тичам, да уреждам, да уговарям, да събирам. Не заминавах за никъде, не се връщах от някъде. Заспивах на легло под покрив, на сухо и топло. Не поглеждах среднощ звездите - не ме интересуваше какво ще бъде времето. Все по-рядко сънувах планини, почти забравих дъха на ледените нощи, свирепите болки в главата над 7000 метра. Забравих веселите разправии с носачите, бъркотиите по лагерите, изтощителните изкачвания, мъчителните слизания. Забравих всичко това, но пет години вече, не съм усещал трудната радост, която за кратко време изживявах след експедициите. Радост трудна и много измъчена. Защото два дни след слизане от върха, само два дни след всичките обещания, които съм давал сам на себе си, докато траеха мъките по изкачването, че никога повече няма да помисля за връх и алпинизъм, аз вече знаех къде ще бъде следващата ми експедиция, чертаех планове, давах заявки. В тези дни след всяка експедиция аз наистина се чувствах радостен и щастлив от постигнатото и от предстоящото.
Сетне започваше следващата въртележка, наречена височинна експедиция. Ужасна въртележка, която изпълваше изцяло моя живот...
От пет години почти не пиша - няма за какво. Престанах да се ценя - не правех нищо интересно със себе си. Заживях като другите - бавно, безсмислено. От време на време получавах поздрави от някоя планина - приятелите все още си спомняха за мен, но това не променяше скапаното ми настроение - от ден на ден големите върхове се отдалечаваха от мен...
Най-неочаквано всичко се промени. И то на площада всред Троян. По много красив за мене начин - откриваше се Първият фестивал на планинарския филм. Бях дошъл от любопитство - все пак щеше да има филми за планините. За жалост, аз никога не съм носел от моите върхове филми. Винаги съм съжалявал за това и с интерес гледам сниманото от други.
Та, на откриването, Пени Атанасов, човекът, заради когото и в България се появи фестивал на планинарските филми, спомена за четири причини, поради които този фестивал е трябвало да се направи в Троян. За голямо мое удивление се оказа, че едната причина съм аз и експедициите, които съм правил досега.
По принцип, този фестивал можеше да бъде на много места в България. Защото и под Пирин и под Рила филмите за планините биха събудили жив интерес у много хора. Оказа се, че Пепи и Натали, неговата очарователна съпруга, са предпочели Троян, заради Емилия Гатева и нейната експедиция в "Птичата дупка" и най-вече заради „Броуд пик90”, „Гашербрум – 92” и „Нанга Парбат – 93”...
Сетне в залата аз отново оживях. Пред мен се явяваха приятелите от преди много години. Един по един разкриваха себе си с най-характерното от своя характер. Завладяваше драматично-пресипналия глас на Бърдарев, докато коментираше всичката радост и мъка, натрупана по Западния гребен на Еверест. Интелигентната ирония на Иван Вълчев към опита за изкачване Южната стена на Анапурна, показваше невероятните усилия на мъжете, стояли повече от половин година на Анапурна бейс кемп.
Седях в залата на топло и меко кресло, а краката ми тежаха като оловни, когато заедно с всички от двата филма крачех нагоре. Смразяващият вой на вятъра, замръзналите палатки по лагерите, скърцащият под котките лед, изпълваха всички мои клетки с неописуемото усещане, което ме е движело нагоре, пак нагоре и пак нагоре, въпреки страшно силното желание да спра, да захвърля всичко, да се откажа...
Успя Милан Огнянов, успя след цели пет години да ме върне отново към живота. Оня, истински живот, който живеех, докато ходех по експедиции. Успя да ме накара за пръв път от много време насам, да се заинтересувам от нещо, да се спра пред нещо.
В програмата на фестивала имаше още много познати неща. Най-напред - Емилия. Макар и не с вещината на Милан, нейната експедиция стана известна на троянци чак на този фестивал, благодарение усилията на екипа от хасковската телевизия. Младите ентусиасти от този южен град бяха показали и вълненията, и съмненията, и очакванията, и скърбите, и радостите, и всички перипетии, които съпътстваха самотната проява на Емилия. На края на филма хората ръкопляскаха на авторите и още повече на Емилия и нейната стеснителна усмивка, с която тя гледаше хората от залата наживо.
Много ръкопляскания получи и Дойчин Василев за "Еверест" и "Макалу", заради невероятните му усилия, които е положил той, за да заснеме много стойностни кадри и от двата върха. Много малко алпинисти са успявали да покажат на филм как се стига до голям връх и какво има там горе - във висините. Дойчин беше успял. И хората изпращаха филмите му с бурни аплодисменти. Както се изпраща от сцената някоя голяма звезда.
Всъщност, целият фестивал, освен чисто филмовата страна, успя да запълни една голяма празнина. Показа на хората, събрани на едно място, част от онова, което се изживява в планините. По много убедителен начин. Хората таяха дъх пред невероятните усилия да се стигне до замръзващия на 8600 метра Ицо Проданов. Дивяха се на Хималаите и на техните приоблачни върхове. Спускаха се в скритите прелестни тайни на пещерите. Удивляваха се на прекрасните изгреви в нашите планини и заедно с Мария Христова и Методи Савов мръзнеха при минус 27 градуса по Северната стена на Вихрен. Спускаха се в невероятно пътешествие по Искърското дефиле, очароваха се от чудото, наречено Крушунски водопад. И още, и още неща, някои откоито почти забравени, като експедицията на сливенските алпинисти преди тридесет години, когато български алпинисти бяха приети на най-високо държавно ниво от Императора на Етиопия - Хайле Саласие I. Или сниманите много отдавна, превърнали се в класика филми за Мусала и Рила на Захари Жендов.
Мен лично фестивалът ме провокира. Извади ме от идиотското равновевие, което ме държеше прав през годините и ме буташе насам-натам, колкото да минават дните ми и да животуркам. Два дни след като свършиха прожекциите, аз, подобно на ония дни, след експедициите, реших, че трябва отново да тръгна и вече търся възможности да започна да живея истински...

Минко Занковски

* * *

ТАЗИ МОЯ „СЛАДКА" БОЛЕСТ - АЛПИНИЗМА

С всеки метър изминат нагоре, раницата ми става по-тежка. Уж я бях избирал нарочно да бъде по-удобна, да стои по-добре на раменете и гърба, за да не усещам толкова много товара, сутринта я подредих според всичките правила за разпределение на тежестите и въпреки всичко, едва пухтя по стръмнината. Тя също не е малка - Людмил непрекъснато я изчислява -движи се между 40 и 45 градуса.
Моя приятел е на няколко крачки зад мен. Изглежда и неговата раница натежава, защото не ме притеснява да му давам път. Всъщност, няма защо да бързаме. Днес трябва да излезем само до лагер втори, а до там, както и да се влачим, ще стигнем много преди нощта. Имаме примус, ще стопим сняг за вода. Ще се опитаме да хапнем нещо и повече работа нямаме. Така че, излишно е да се тревожим от бавното темпо. Още повече, при такова темпо остава много време за мислене. И аз мисля ...
Най-често мислите ми са насочени към планината над нас. Тя извисява мощната си снага, горда и величествена, без ни най-малко да се интересува от нашите намерения. За нея ние сме прашинки, които с едно потрепване само, биха отлетели някъде из пропастите, черни точици върху безкрайната ú белота, пълзящи към нейната най-висока точка. За да стигнем тази точка ни предстои толкова много работа, че не смея да си я представя всичката наведнъж. На всичко отгоре тази работа е еднообразна, отегчителна и най-вече трудна. Непрекъснато се питам кой дявол ме накара отново да дойда тук. Нали знаех, че за да се изкачи един голям връх, се върши точно такава еднообразна, отекчителна и трудна работа. И нали при предишните експедиции неведнъж съм се заричал да не се хващам повече на подобна въдица. Тежката раница и големият наклон и този път започват да набиват като с чук в главата ми.
Сигурно съм изрекъл нещо от тези мисли на глас, щото чувам отзад Людмил да подхвърля с подигравателен глас, че и той, ако му предложели сега да избира, би отишъл веднага на плажа, но ...
Думите на Людмил са достатъчни, ние спираме еднорвеменно, сваляме раниците на снега и сядаме върху тях - това е едно малко наше отмъщение, повече няма какво да им натравим. Няколко минути са ни необходими да оправим дишането, сетне успокоени се оглеждаме. Върхове. Обградени сме от върхове. Големи заснежени, заледени, красиви. Людмил непрекъснато щрака с фотоапарата. Разбирам го. Когато човек е за пръв път в Памир иска да отнесе колкото може повече от неговите красоти със себе си, за да може след това да си спомня за тях и да ги показва на приятелите си. Впрочем, каква ли е ползата от алпинизма?... Лично аз много трудно мога да отговоря положително на този въпрос, защото най-големите страдания съм изживял заради алпинизма.
Откарвали са ме в болницата така пребит и изпочупен, че консултът от десетина лекари не можел да проумее как не съм свършил още там, под скалата, от която съм паднал и защо, въпреки състоянието ми, все още упорствам и продължавам да дишам. Тогава оживях, но трябваше да лежа три месеца неподвижно и по такъв начин да заплащам за моето болезнено увлечение. Десет дни след като излязох от болницата, бях отново в планината и отново катерех, за да дойдат след това нови и нови удари, един от друг по-
силни — от планината и по-несправедливи - от хората около мен.
Бях унищожен психически и мислех, че никога вече няма да съм в състояние да тръгна към някой връх, но както тогава след болницата, така и сега, в края на тази страшна за мен година, аз съм отново тук, в тази планина и отново усещам върху собствения си гръб всичките трудности, с които е свързано едно изкачване.
И в болницата, и след онова необявено никъде решение, и след много още по-леки или по-тежки случаи, ми е идвало да се откажа от алпинизма и ако търсех някаква полза от него, никога нямаше да се отправям отново и отново нагоре, към висините. Просто винаги съм се старал да забравям лошото, търсил съм причината за него в мен самия и съм тръгвал по планините, мамен от неповторимите красоти, скрити в тях.
И наистина, къде всъщност се крият те? Може би в тежките раници или в мразовитите нощи върху ледниците, или пък в ураганните ветрове, които те брулят с всичка сила, или пък в палещите лъчи на слънцето. Може би красивото е в силните болки в главата, в липсата на апетит, в гаденето по високите лагери, във вкоченените крака и ръце, в какви ли не още мъки и страдания, които трябва да се преодолеят, за да се стигне до крайната цел - върха...
Никога не съм можел да дам точен отговор на този въпрос и въпреки че много пъти съм се лъгал и съм тръгвал по алпинизъм, този път решавам окончателно - отказвам се завинаги от планините, стигат ми толкова красоти и мъки, ще си стоя у дома на топло, на тихо, на удобно. Веднъж само да се върна и край ...
В този момент Людмил се изправя и започва да вдига раницата на гърба си, а по лицето му играе иронична усмивка. Разбирам, че пак на глас съм произнесъл заканите си и в същото време усещам, че и те няма да вържат ред. .Както всички закани досега. Защото аз съм болен. И болеста ми, колкото и странно да звучи, се нарича алпинизъм. Една голяма болест.


* * *

МОЕТО УЧИЛИЩЕ

Мисля, че имам право да нарека така училището, в което работя. Защото целият ми живот е свързан с това училище...
Спомените ме връщат назад - много назад във времето. Още не мога да забравя 15 септември 1956 година. На този ден за пръв път прекрачих прага на това училище като първокласник. Не знам другите първокласници как влизат в училището, но аз тогава влязох с огромно страхопочитание. Така, хакто се влиза в светилище, в храм.
Че училището е храм са ме научили родителите на моите родители - моите баба и дядо. Баба ми беше ходила до второ отделениеиа на училище, дядо ми - до четвърто. Можеха да четат и пишат. Но само толкова. И винаги през своя живот, преминал в непосилен труд и борба за парчето хляб,т е са се прекланяли пред "учените хора", пред онези, които са успели да се изучат и които познаваха света извън долината на река Черни Осъм. Баба не беше излизала никога от тази долина, дядо беше ходил до Ловеч и Плевен. Най-учените хора за тях бяха учителите, а най-святото място, по-достойно за почит и от манастира, беше училището.
До седемгодишната си възраст аз живях почти непрекъснато с баба и дядо в Стойновското. Първите ми спомени са за новото училище, което се строи в селото (така в Стойновското и до днес наричат Черни Осъм). На новото училище работеше един дядов братовчед. Той беше от Ловеч и това още повече извисяваше в детските ми представи думата училище. Щом го строи човек от далечния голям град, значи училището е огромно, невероятно нещо...
Затова още преди първия учебен ден аз благоговеех пред училището, а когато влязох като ученик в него, възхищението и удивлението ми нямаха граници. За пръв път през живота си влизах в такава голяма сграда. Всичко в нея беше красиво - и дългите коридори, и класните стаи, и столът, в който се хранехме, и физкултурния салон. Навсякъде блестеше от чистота - в училището учениците ходеха по чехли - толкова чисти бяха всички подове. Това бяха неща, които аз, с моя скромен житейски опит, приемах като невероятни. И от тогава заобичах това училище.
След това тръгнах по големия свят. Отначало учих в други училища, следвах и в университет. Но винаги съм си спомнял с голяма тъга за моето училище. Такова аз не намерих никъде. И още - никъде не намерих учители, които поне малко да приличат на моите учители от Черни Осъм.
Това е сигурно причината да стана учител. Тогава, когато съм избирал бъдещето си, несъзнателно съм се стремял към такъв жизнен път. Макар да съм можел да стана моряк или летец, аз съм избрал университет, след който, вместо журналист или нещо подобно, съм дошъл на работа в моето училище...
Станало е така, че от много години живея срещу това училище.
И с пълно право мога да кажа, че животът ми тече редом с училищния живот. Всеки ден започва с училищния звънец, заедно с учениците съм във ваканция, с тях съм на празнини и на веселби. Заедно с учениците и учителите от училището усещам вълненията от поредния изкачен висок връх от най-красивите български планини. Затова чувствам училището като свой дом. Даже понякога не знам кой от двата е по-важен - дали оня, в който наистина живея, или оня, в който протича голяма част от живота ми.
Знам само, че с основание мога да нарека Основно училищe "Васил Левски" - Черни Осъм - МОЕ УЧИЛИЩЕ.
Минко Занковски
директор на ОУ "Засил Левски"
Черни Осъм
1999г.

СЪЗДАТЕЛЯТ

“ Ти гордо летиш в синевата,
недостъпен за всяка отровна стрела,
но не можеш, уви, да вървиш по земята,
че ти пречат огромните твои крила.”
(Бодлер)
Има хора, родени да даряват всяка минута от живота си на другите. Да посветят себе си на планината, училището, децата. Да отделят не една и две години – а целия си живот, младостта, умението си, сърцето си, душата си на другите, да бъдат и излъчват светлина - Минко Занковски.
Роден на 19.08.1949г в с.Черни Осъм, Троянско. Детството му преминава в махала Стойновското, основно образование получава в Черни Осъм, средно в Механотехникум – гр.Ловеч. Завършва ВТУ „Св.Св.Кирил и Методий”, специалност Българска филология.
От 1983г до края на живота си – 22.10.2006г. е директор на училището в Черни Осъм, цели 23 години.
Имайки идеята, с много упоритост и неотстъпчивост г-н Занковски успя и я осъществи и през 2000 година бе открито Националното училище за планински водачи, на 30 юни 2004 година бяха раздадени първите дипломи за средно образование в селото, 2005 година бяха раздадени първите свидетелства за професионални планински водачи в България.
Тези събития са незначителни за Световната история, но големи и важни за Черни Осъм, за образованието в Троянска община, в Ловешка област, в България.
Това бе мечтата му. На нея той отдели последните 10 години от живота си.
Негова е заслугата за спечелване през 2005-2006 учебна година по Приграма ФАР на проект „Планински водач – нов шанс за младите хора” към програма за учене през целия живот, професионално образование и обучение на стойност 66059 евро.
С негова помощ училището бе включено в проект Обучение на безработни лица по професия „ ПЛАНИНСКИ ВОДАЧ” – 2007.
През 2004-2007г. Националното училище за планински водачи е партньор по преоекта „Горска рекреация и европейско обучение” по програма Леонардо да Винчи на ЕС – съвместни практики със студенти от Ланкашърския университет и ученици от училището.
Много усилия, ентусиазъм, жар и упоритост бяха нужни, за да стигне до тук. Минко Занковски бе директор, колега, приятел, човек. Силен, борбен, активен, инициативен, неотстъпчив от позициите си. Такива хора се раждат рядко. С всичко, с което се захващаше, нямаше провал. Всичко се случваше.
Алпинист, майстор на спорта, планински спасител, покорител на върхове (върховете...).
Беше пълен с идеи и отворен за всички предложения, затова заведе момчетата и момичетата на Мон Блан, в Австрия, Италия, Словения. Беше сигурен, че те ще станат истински хора. И на това ги учеше – да си помагат, да не се отказват.
Успя да направи от разглезените и капризни деца – зрели и отговорни (към другите и себе си) млади мъже и жени. Непрекъснато им създаваше трудности, но и ги учеше да се справят с всякакви ситуации в планините и живота и умееше да им се радва от сърце, да им казва добри думи, не защото трябва, а защото ги заслужават. И се гордееше с всичко това, но имаше право.
Защото много от учениците на г-н Занковски вече разбраха, че професията им е трудна, отговорна и много красива.
А когато нещата се правят и случват за първи път, те наистина са история. В това училище всичко е неповторимо, уникално.
Той имаше рядката дарба да придава смисъл на нещата – малки или големи – и върна достойнството на учителската професия.
Животът му премина в постоянно търсене на единственото и истинското и той не допусна противоречие в стремежите си. Заедно с г-н Занковски и покрай него ние повярвахме в постижимостта на изключителното. Главното е кой колко крачки в посока нагоре може да направи вътре в себе си. Винаги е имало неспокойни търсачи, без чийто дух нещата са умирали.
В най-тежки условия – сняг, виелици, студ, мъгла е водил спасителни акции.
Засмян, с чувство за хумор, с изход от всяка ситуация, играещ на различни фронтове – разбираше от всичко, но най-вече как да направи всеки специален и никого да не обиди. Да го оцени.
Обичаше да пътува, да пее и да свири на китара, да търси предизвикателства и да се справя с тях.
Той беше голям ЧОВЕК.

МИНКО ЗАНКОВСКИ

* * *
ОТКРОВЕНИЯ
от учители:

* * *

ТОЙ Е СВЕТЛИНА

В ПАМЕТ НА МИНКО ЗАНКОВСКИ

Ако знаех колко крехко и ранимо е човешкото сърце, щях да пазя своето от болки и вълнения!
Но как тогава щях да чувствам, че живея?
Ако знаех колко непосилни са за слабото човешко тяло шеметните пориви към върхове и победи, щях да пестя силите и да се грижа за здравето си!
Но как тогава щях да следвам своите мечти?
Ако знаех как злобата, омразата и страхът, които срещаме по пътя си, убиват душата, щях да заключа моята, за да я съхраня.
Но аз не можех да живея в клетка!
Не можех да дишам без радост, да се боря без гняв, да желая без обич, да помагам без състрадание!
Не бях щастлив без ледената прегръдка на вятъра там, където дробовете не могат да поберат свободата и очите са слаби да се преборят със светлината.
Не можех без смразяващата тръпка пред внезапно зейнала пропаст, която те кара по друг начин да видиш живота.
Аз имах най-достойния противник и най-верният приятел – планината.
Отправи ми жестоки предизвикателства. Но усилията, умората, изтощението си струваха.
Дадох ú всичките си сили, но се превърнах в частица от нея – от върховете и скалите, от потоците и птиците ú.
За мен това значеше много. Няма по-важно и по-специално място в света от планините. Планинските върхове са прегръдка между земята и небето. Всеки, който е покорил връх, притежава сила и дух, способни да покоряват звезди.
Затова бях благодарен и горд. Споделих благоговението и обичта си с всички, които пожелаха, подарявайки им частица топлина от сърцето си.
Вложих душата си във всичко, което създадох.
Не се щадих, не се пестих, раздадох се напълно.
И сега съм стократно по-жив. Сърцето ми бие в десетки млади сърца.
Винаги ще бъда край вас. Душата ми ще погалва лицата ви с топлия полъх на вятъра. Ще ви се усмихвам с утринните лъчи. Ще ви говоря през шепота на листата. Под стъпките ми ще се търкулват камъчета и ще пропукват съчки в горската тишина.
Ще съм наблизо, ако някой се подхлъзне по стръмното, да подам спасително клонче.
И ако някога в мрака изгубите пътя и себе си, спомнете си, че аз ще бъда там, за да събудя задрямалите пламъчета в душите ви.
А щом душите са живи, по пътя пред вас винаги ще бъде сватлина!

Стела Христова – преподавател по БЕЛ
СОУ „Васил Левски”- Черни Осъм


* * *
Няма илюзии!
Всичко е истина!
Няма измислици!
Няма и капчица грешка!
Носим те в себе си като мелодия!
Някакво странно усещане!
Някъде гледаме!
Някъде ходим!
Чакаме да Ви посрещнем!
Като гост от далече, отдавна очакван.
Никак не ни е лесно, но Ви пазим в сърцата си.
Хубаво ни е, че Ви има.

* * *

Летя към върховете.
Живя по върховете.
Душата ти във птица се превърна.
Сега си при звездите.
Дружиш със ветровете,
но с птиците ще се завърнеш.
Стела Христова
учител НУПВ-Ч. Осъм

* * *

40 ДНИ БЕЗ МИНКО ЗАНКОВСКИ

Изминаха 40 дни без Г-н Занковски,
40 мъчителни дни, в които ние, идвайки на училище, се сепвахмe при срещата с некролозите на вратите и все още не вярваме, че това е истина. Усещането е друго. Той е тук - при нас, с нас. Гледа ни от снимките, чуваме гласа му – строг, но напевен, изпълнен с амбиция, да поучи, да даде съвет, да постигне това, което трябва за училището!
Той много държеше на учителите си и не позволяваше да се говорят лоши неща за тях.
Мъката гори душите ни, почти никой не иска да говори за това, сякаш то не е истина. Сълзите се стичат, защото където и да идем - в лавката, на кафе, в коридорите, в салона, в учителската стая или канцеларията, неговото присъствие - отсъствие, се усеща . Всеприсъствие.
Всичко е направено по негова идея, с негово настояване. Всичко е резултат от много, много упоритост и настойчивост.
Научи ни да мислим за „нашето училище”, за нашите ученици, не като за работа, а с грижовност и доброта! И наистина тук всичко се случваше.
Как да повярвам, че вече никога няма да го има, да се усмихне, или с тон, нетърпящ възражение, да каже „Това е положението”, „Ай, сиктир, бе”
Няма Ви !
Няма Ви и вече нищо не е същото.....
Няма го благородното и добро, отзивчиво сърце.

Вече нищо не е същото....
- нито междучасията
- нито часовете
- нито учениците
- нито дните
- нито походите

Липсвате много на всички – ученици, колеги, персонал.
Сякаш отворената врата на дирекцията казва, че сте вътре...,
но надниквайки..... се сепваме и....
Липсват закачките, плановете за екскурзии, за театър.

Нищо, нищо не е същото. Няма Ви да ни посрещнете от автобуса, да ни изпращате, да се шегувате само, както вие можете. Да постигнете това, което никой директор не може.
А има толкова недовършени неща, които само вие можете
- строежи
- пътувания
- екскурзии
- експедиции
- дисциплина
- шамари
- обици
- дрога
- празници
- театри

Къде сте?
Сигурно там някъде.
Сигурно вече ни гледате отгоре и ни насочвате, какво да правим, как да го правим.
Много ни е трудно. Толкова е трудно – Вие бяхте няколко човека в едно – и администрация, и финанси, училищен процес – с начален курс, с прогимназия, с големите, учебни практики – походи, лагери, с учителите – курсове за усъвършенстване, екскурзии, театрални постановки, с персонала – строежи.
Всичко, всичко. Реклама, телевизия. Нали само като Ви подадяхме идеята и Вие я поемахте. Колко телевизионни интервюта и вестници, най- скъпото списание „Уикенд”, в-к „Ехо”, музикалните предавания „Хит – 1”,”10-те най на България ” музикални фестивали на „Туристически пестни”
Не се сещам за всичко, да го изброя, а вие го ръководехте едновременно. Ски-ралита, походи, Осогово, Мальовица, Алпиниади, състезания, катерене, Враца, В.Търново, курсове по спелеология – Луковит, Карлуково и какво ли още не. Много, много неща.
А сега – на къде?
„Не ми обяснявай как не може да стане. Трябва да стане. Иначе няма да ни има.” В това време, в тези дни, нас ни има, само защото ТОЙ беше неуморим и неотстъпчив.
Сигурно ни пазите всички, защото и обичахте всички. И сълзите текат. Не могат да спрат. Те са нашата мъка и любов, цветята са нашата обич.
Вие спяхте малко, мечтаехте повече, защото когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина.
Вие продължавахте, когато другите спираха, събуждахте се, когато другите спяха, слушахте, когато другите говореха....
Забравяхте омразата и всеки ден ни казвахте, че ни вярвате и ни обичате.
Бяхте влюбен в живота, посочвахте ни грешките, които правехме, на децата давахте крила, но ги карахте да се научат сами да летят.
Научихте ни да разбираме, че смъртта не настъпва в резултат на преклонна възраст, а в резултат на забравата.
• Че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон.
• Че човек може да бъде оправдан, да гледа другия от високо само когато трябва да му помогне да стане.
• Че винаги трябва да казваш това, което чувстваш и да правиш това, което мислиш.
• Че утрето, не е гарантирано за никого. Днес, може да е последния път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, защото, ако утрето не дойде никога, днес може все още да подариш една усмивка, една прегръдка, една любов.


Сега разбираме, колко хубаво е било!
Сега разбираме, колко сме сами!
Разбрахме, че тези, които се борят, наистина живеят.
С тъга и много болка се прекланяме пред паметта Ви.


* * *
Изминаха 40 скръбни, безкрайни и мъчни дни без човека, който правеше
света по-добър, живота по-справедлив и озаряваше с огромното си човешко сърце всички ни!

МИНКО МИНКОВ ЗАНКОВСКИ

Тръгна си без да попиташ
колко много ще ни боли,
колко празно ще бъде в душите ни,
как сърцата ни ще потънат в сълзи!
НЯМА ТЕ!
И липсата ти се усеща навсякъде - на работа, в ежедневието и в мислите ни всеки час!
И ни се струва понякога, че ще се отвори вратата
и усмихнат ще се завърнеш при нас.
Но НЯМА ТЕ!
И плачем...
И сме потънали в скръб
за директора, за човека, за приятеля!
Ти беше магнетична личност
И успяваше да правиш живота на всички ни по-лесен и по-истински!
Обичаме те!
Тук и сега!
На този свят и в отвъдното!
ПОЧИВАЙ В МИР!

Иглика Борисова
учител в НУПВ-Ч.Осъм

* * *

ДЕВЕТ МЕСЕЦА
БЕЗ
МИНКО ЗАНКОВСКИ

Изминаха като тягостен сън.

Животът сякаш преминава встрани от нас и всеки миг очакваме да се събудим, за да открием, че всичко е било нелеп кошмар.
Той с целия си живот доказа, че човешкият дух е способен да твори чудеса, но единственото чудо, което искаме да се случи днес, е невъзможно!
Остават ни вярата в това, което правим и непобедимото желание да продължим.
Имаме силата и волята, които са ни нужни, защото той ни зарази и благослови с тях.

Колективът на
НАЦИОНАЛНО УЧИЛИЩЕ
ЗА ПЛАНИНСКИ ВОДАЧИ


* * *

ПАМЕТНА ПЛОЧА ЗА БУДИТЕЛЯ
МИНКО ЗАНКОВСКИ

В деня на будителите, Първи ноември, Националното училище за планински водачи в Черни Осъм си спомни за своя голям Директор и Учител.

МИНКО ЗАНКОВСКИ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАБРАВЕН.
Може ли някои да забрави Минко Занковски? Никой, нито от тези, които го обичаха, нито тези, които го мразеха. Защото той умееше да предизвиква едното и другото. Затова и тази година, в деня на будителите (първи ноември) всички ние, хората които имахме щастието и нещастието да работим и учим с него, се събрахме да го споменем… Надали има друг български празник, който да му подхожда повече. Човек с много интереси и занимания, с много лица и една единствена цел - планината и учениците.

БУДИТЕЛИТЕ НЕ СА ХОРА, КОИТО ПРАВЯТ ЧАСОВНИЦИ
Почти всяка година на Първи ноември, той се шегуваше, че будителите не са хората, които правят часовници; и отбелязвахме празника с екскурзия до някое красиво българско място. Защо, като че ли няма достатъчно кръчми из Троян, ами трябваше да ходим по затънтени краища, да се врем из дупки и да се катерим по камънаци?! Обяснението беше просто - не можеш да бъдеш български учител и да учиш децата да обичат България, ако сам не я познаваш и не я обичаш. За разлика от другите ръководители той не говореше много на съвети и събрания, но отидехме ли някъде, винаги ни разказваше увлекателни неща за мястото, което посещавахме, за историята му и все намираше и по някоя забавна случка да ни разсмее...

ЛЮБОВ ДИМИТРОВА: „ТА ТОЙ МИ БЕШЕ КАТО БАЩА”
Такива неща си припо¬мняха .учители, ученици и приятели събрани в двора на черноосъмското училище за планински водачи на тазгодишния 1 ноември, Деня на будителите, избран от колектива на училището за откриване на възпоменателна плоча
(придружено с концерт) в памет на човека, алпиниста, директора и приятеля – Минко Занковски. Сандо Бешев – известен алпинист, преподавател в НСА и писател, разказа за съвместните им експедиции. Дон¬чо Занковски прочете из¬поведта "Тази моя болест -алпинизма". После се излъчйха кадри от училищния архив. Вечерта беше почетена и от Йоглерския със¬тав. Любов Димитрова (ве¬че студентка) пя през съл¬зи и трогна всички с приз¬нанието си, направено по средата на една от песни¬те: "Та той ми беше като баща!". В ^залата имаще най много ученици, от вси¬чки класове и випуски, и всеки говореше за него ка¬то за приятел.

ХИЕНИТЕ И ПЛАМЪКЪТ
Иначе хиените още вият колко незаконно е било училището. Как нищо не си било на мястото... Мислех и за тях (хиените, които се навъртат покрай всичко добро и хубаво) и гледах тези ученици, гледах пла¬мъка в погледите им; и ми¬слех кой и как го запали. ^Джордж Карлин беше ка¬зал, че живота не се из¬мерва с броя вдишвания, а с миговете, които са спи¬рали дъха ни. Колко ли пъ¬ти е спирал дъхът на тези момчета и момичета, изп¬равени за първи път пред планината, пред предизви¬кателството на избора. То¬гава, когато очаквайки уп¬рек, са получавали окура¬жаване, и тогава, когато вместо очаквана похвала, са получавали хокане. Но винаги, винаги са били си¬гурни в едно - че са обича¬ни, и че им се вярва. Мо¬же би тази обич и вяра е причина за пламъка ? Мо¬же би.

Боряна Ковальова, с. Черни Осъм
(в-к "Троян 21 век" бр.43 2007г.)

* * *
Една година
без
Минко Занковски

На някого да си полезен,
да си нужен.
Да те очакват някъде!
Да знаеш всеки ден,
че си заслужил топъл поздрав,
и усмивка чиста.
Докрай да си на някого закрила,
а не случаен земен гост.
В това бе твоята човешка сила.
Това осмисли битието ти - объркано и просто.

* * *

ЧОВЕК И ДОБРЕ ДА ЖИВЕЕ, УМИРА...

Някои живеят добре за себе си и наистина умират.
Той живя за другите и остава завинаги жив в мислите и сърцата ни.
И ще живее!
Докато има хора, които го обичат и помнят.
Чрез дъщерите си, в техните скърби и радости.
Чрез внуците си в първите им стъпки, в детските въпроси и в смеха им.
Ще оживява всеки път, когато ни се стори, че стъпките му отекват в училищния коридор или че чуваме гласа му. Всеки път, когато запеем неговата песен, защото песните не могат да умират.
Ще възкръсва всяка пролет, когато в стъпките му по планинските пътеки избуят треви или покълне цвете.
Ще бъде тук, докато детски смях и школски звън огласят сградата и двора, дори и някои да се опитат да заличат това, което той създаде.
Ще бъде и след тях!!!


* * *

На семинар в база „Северен Джендем”

„И бих желал орел да бъда аз...”
(Из Стара планинарска песен по текст на Ив. Йончев)
Орел да бях, не бих тук долетял –
сама дойдох на този семинар.
За обучението в пети клас говорим, мъдруваме, дори творим и оди....
Че е чудесна базата – не крия.
На Минко Занковски благодарим,
желаем му живот и много сили
и нека Бог да го благослови!

На Балкана – свещена земя,
не за Бог – за уроци все мисля.
Колко дни вече мъдро обмислям
как от хаос към ред да вървя.
Как от многото трудни слова
да успея да взема ония,
дето в малката детска глава
биха влезли като със магия?
Колко трудно е в нашия век
да накараш детето да знае,
че способен е само човек,
който знаците мъдро гадае!
За луни, за слънца, за звезди,
за митически древни създания
предстои да говорим... Дали
всичко могат от мен да узнаят?
И ще могат ли утре в покой
под небесната вис да заспиват
в хармоничен съюз с бога свой
под дъгата на Ной да преминат?

26.09.2006 г. Мирослава Метева – учител по БЕЛ
База „Северен Джендем” СОУ „Климент Охридски” гр.Ловеч

МИНКО ЗАНКОВСКИ

* * *
ОТКРОВЕНИЯ
от ученици:

* * *
Г-н Занковски, човекът, който създаде не просто училище, а училище за хора. Той беше човек, който погледнеше ли назад, имаше с какво да се гордее. Човек-рискувач, човек на живота, инат човек, човек, достоен за възхищение и уважение. Той направи мен и много такива като мен ХОРА. Изгради у нас най-ценното: да не се предаваме. Той ни научи да се гордеем, че имаме такова прекрасно богатство – планината. Той винаги ще е някъде там, на най-високото, ще кръжи над нас като орел и ще се радва, ще се гордее с ХОРАТА, които е създал.

С възхищение, болка и дълбок поклон
Теодора Павлова, VIII клас
2006г

* * *


Животът е това, което
ти спира дъха и сърцето.
Животът е хубав и коварен,
но не и незабравен.
Занковски е птица в полет
пред залязващия свод
на дива пролет.
Пролетта си отива и лятото идва,
а след него коварната есен
с една едничка тъжна песен.
Едно видяхме всички, когато се
спомина, че прелетя над нас със
страшна сила.
Животът взе това, което иска,
но няма да притиска
непокорните крила в небето
и не би отнел на Занковски сърцето.
Както казах птица в полет,
и майка, и баща ни беше,
и наш'те слаби крила крепеше,
за да можем скоро ний сами
да полетим безстрашни и добри.

От Влади – мелодия (китара)
2006г. Любов и ученици от XII клас - текст

* * *


Празнота! Една огромна празнота остана в сърцата ни. Една някак странна празнота, която е обгърнала училище. Нищо не е както преди. Празно е! Нещо липсва. Опората на нашето училище си отиде.
Всичко е различно, всеки го усеща, но ни боли да говорим за това.
Отиде си човекът, който със стремежа си, да реализира съществуването на Национално училище за планински водачи, осъществи мечтата на много млади момичета и момчета, някои, от които вече големи жени и мъже – да се занимават с туризъм, алпинизам, ски, с трудностите на живота. Събра много ученици от цяла България. Помогна за изграждането на незабравими приятелства.
Загубата е голяма. Учителите правят всичко възможно да не се усеща липсата на г-н Занковски, но е невъзможно.
Няма вече кой да вика „Ъ-ъ-ъ, момче, дай врата”. Няма го човекът, който ни показа, че не е нужно да си много голям, за да се разчита на теб и да поемаш сериозни отговорности, да се предостави на твоя отговорност даже и чуждият живот.
Г-н Занковски беше и все още ще бъде един много важен за нас човек. Постоянно чуваме слухове, че няма да можем да се справим без него, че ще рухнем и психически, и физически. Много хора биха се радвали на това. Е, няма да е така. Докато всички сме заедно. Докато сме в училище ние - учениците на Занковски , ще се борим до последно за това, за което се е борил той толкова години, и съм сигурна, че ще се справим.
Няма да се предадем, защото той го заслужава.

Паолина Силвиова – ученичка 11 клас
2006г

* * *

Много са спомените ми от 5- те години прекарани в „моето” училище – НУПВ в Черни Осъм. То наистина стана мое и аз съм свързан изцяло с него. Може би, защото тук станах самостоятелен и разбах точно какво е свобода. Или заради истинските приятели, които намерих. Може би, защото имах пример пред себе си в лицето на директора – Минко Занковски.
Не една или две са ситуациите, случките, които съм запомнил, защото ние бяхме на много места.
Спомням си ... бяхме на една от учебните ни практики из България за опознаване на 100 – те Национални обекта. Ходихме на „Асеновата крепост” и трябваше да се запозноем с историята й. Няма да забравя как отидохме до там, а хората, които отговаряха за крепостта, не искаха да ни отворят църквата, намираща се в нея. Казаха ни, че не може. В този момент директорът много се ядоса и веднага отиде при екскурзоводката и й обясни, че сме дошли чак от Троян и не може да не я рлазгледаме, защото учим за планински водачи и за в бъдеще ще водим групи там. След това веднага две жени притичаха /буквално тичаха/ и ни отвориха. Няма да забравя, че беше готов да вдига скандали само и само на нас да ни е добре – да видим, научим, разберем.
Той тръгна и ни поведе, не по пътеката, а през скалите. Пазачът се смая и попита: „Няма ли с вас учители? Може ли така, опасно е... Кой е този човек, дето се качва по отвесните скали.” А ние с усмивка отговорихме – НАШИЯТ ДИРЕКТОР!

Веселин Петров ХІІІ клас
2006г.

* * *

Преди 7 години г-н Минко Занковски превърна едно обикновени селско училище в професионална гимназия за планински водачи. Заедно с всички общообразователни предмети тук се изучават и редица специални предмети като топография, ориентиране, спелеология, катерене и така на татък. На пръв поглед нищо специално, обикновено средно училище с няколко различни предмета. Всъщност обаче тук за пръв път младите хора се докосват до истинския живот. Преходът разбира се е малко труден, но ако всичко ставаше лесно нямаше да е интересно. Тук за пръв път усещаш свободата с всичките и добри и лоши страни. Разбира се някои я приемат много по-лесно от други, някои доста трудно успяват да приемат, че мама няма да ходи след тях вечно, но тук идва едно човешко качество, което понякога пречи, но не и тук - гордост. Тя се изразява в това, че всеки гледа другия, че не му е много мъчно за вкъщи и никои не го показва. Така в един момент свикваш. И така идва момента когато си ходиш само когато свършиш парите или си болен. Тук откриваш и друго важно нещо - приятелството. Разбираш какво е да знаеш, че можеш да разчиташ на някой да те нахрани, ако останеш без пари, но също така разбираш какво е да си използван. И така откриваш нови и нови неща, и в един момент ставаш част от това училище и то става част от теб. Получава се симбиоза и ако успееш да го разбереш навреме, можеш да си живееш много добре. И така този голям организъм се развива. Той още е млад, само на 7 години, но вече има доста клетки, които заедно се борят за оцеляване и засега се справят и то доста добре.

Димитър Еди Комарски - IX клас 2007 г.

* * *

В ПАМЕТ НА МИНКО ЗАНКОВСКИ

Минко Занковски ... как да го определи човек ... Понякога малко суров, малко сухар, голям инат, но с винаги гордо вдигната глава и поглед, устремен напред. Винаг, поставяше другите преди себе си и винаги, обичаше своите деца, децата, на които даде най-ценното, най-скъпото съкровище – свободата, свободата сред Балкана. Той ги научи да ценят планината и независимо от къде идваха и кои бяха неговите ученици, той ги посрещаше с отворени обятия и ги обичаше като свои деца.
Ето минаха 40 дни. Трудно е да повярваме, че той ни остави. Година след година ще скърбим, но и ще се чудим защо Господ го повика, след като толкова пъти той оживяваше на инат.
Все още като мина покрай училищното табло и видя онези три листа хартия, на които пише „сбогом”, ми се иска да заплача. Още го гледам на снимки, усмихнат и весел, както винаги на любимото си място, и се замислям колко хубаво ще е някой ден да има повече такива хора - борбени и твърдоглави, упорити и вкопчени в живота, какъвто бе той. Макар да знам, че такива се раждат рядко, добре би било да погледнем най-напред към тях и тогава към всичко останало.
Минко Занковски ще остане спомен в сърцата на всички – семейство, приятели, ученици, и никога няма да го прежалим. Едничката ни утеха е, че той е там някъде горе и наблюдава с гордост децата си, които тръгват по неговите стъпки, и своите ученици, сред които повечето ще израстнат не просто планински водачи, а хора ... хора, които може би един ден ще променят света към по-добро.

Написа: Лора Карадочева дъщеря на Мандрата - планински спасител


* * *

Епитафия

Посветено на
Г-н Занковски

За доброто сърце с ранима душа
този свят безумен е малък,
само то посреща достойно смъртта,
без капка престорена жалост.

И когато запяха ангели в хор,
и на земния път дойде краят,
намери то своя вечен покой
в най-дивното кътче на рая!


Илонка Денчева,
родител на ученичка от VI клас
2006г.