Home Contact Forum

НАЦИОНАЛНО УЧИЛИЩЕ ЗА ПЛАНИНСКИ ВОДАЧИ

с.ЧЕРНИ ОСЪМ, ТРОЯНСКО; GSM: 0878731190; 0878701130

Здравей


Полезна информация

НУПВ във FACEBOOK
х.Плевен Онлайн Камера
МОН


Онлайн

Гости: 1
Регистрирани: 0
На тази странница: 1
Регистрирани: 178, най-новият: FirFurFen


Брояч

Тази странница днес ...
общо: 1
уникални: 1

Тази странница общо ...
общо: 5687
уникални: 1465

Сайт ...
общо: 114200
уникални: 31360


ТАЗИ МОЯ „СЛАДКА" БОЛЕСТ - АЛПИНИЗМА
С всеки метър изминат нагоре, раницата ми става по-тежка. Уж я бях избирал нарочно да бъде по-удобна, да стои по-добре на раменете и гърба, за да не усещам толкова много товара, сутринта я подредих според всичките правила за разпределение на ...
откровения от създателя Минко Занковски


МИНКО ЗАНКОВСКИ

* * *
ОТКРОВЕНИЯ
от Занковски

ЩЕ ЗАЖИВЕЯ ОТНОВО...

Бях започнал да мисля, че нищо хубаво няма да ми се случи след оная нещастна за мен 1993 година, когато, заради някои нарушения при изкачването на Нанга Парбат, пакистанското правителство ме наказа да не ходя четири години на експедиции в Пакистан. През следващата година сам си провалих участие в полска експедиция до Ч0 - Ойо и Шиша Пангма. Сетне се заредиха години, през които все не успявах да се организирам и да тръгна към Хималаите в Непал, щото за Каракорум нямаше да ме пуснат пакистанците. Постепенно престанах да тичам, да уреждам, да уговарям, да събирам. Не заминавах за никъде, не се връщах от някъде. Заспивах на легло под покрив, на сухо и топло. Не поглеждах среднощ звездите - не ме интересуваше какво ще бъде времето. Все по-рядко сънувах планини, почти забравих дъха на ледените нощи, свирепите болки в главата над 7000 метра. Забравих веселите разправии с носачите, бъркотиите по лагерите, изтощителните изкачвания, мъчителните слизания. Забравих всичко това, но пет години вече, не съм усещал трудната радост, която за кратко време изживявах след експедициите. Радост трудна и много измъчена. Защото два дни след слизане от върха, само два дни след всичките обещания, които съм давал сам на себе си, докато траеха мъките по изкачването, че никога повече няма да помисля за връх и алпинизъм, аз вече знаех къде ще бъде следващата ми експедиция, чертаех планове, давах заявки. В тези дни след всяка експедиция аз наистина се чувствах радостен и щастлив от постигнатото и от предстоящото.
Сетне започваше следващата въртележка, наречена височинна експедиция. Ужасна въртележка, която изпълваше изцяло моя живот...
От пет години почти не пиша - няма за какво. Престанах да се ценя - не правех нищо интересно със себе си. Заживях като другите - бавно, безсмислено. От време на време получавах поздрави от някоя планина - приятелите все още си спомняха за мен, но това не променяше скапаното ми настроение - от ден на ден големите върхове се отдалечаваха от мен...
Най-неочаквано всичко се промени. И то на площада всред Троян. По много красив за мене начин - откриваше се Първият фестивал на планинарския филм. Бях дошъл от любопитство - все пак щеше да има филми за планините. За жалост, аз никога не съм носел от моите върхове филми. Винаги съм съжалявал за това и с интерес гледам сниманото от други.
Та, на откриването, Пени Атанасов, човекът, заради когото и в България се появи фестивал на планинарските филми, спомена за четири причини, поради които този фестивал е трябвало да се направи в Троян. За голямо мое удивление се оказа, че едната причина съм аз и експедициите, които съм правил досега.
По принцип, този фестивал можеше да бъде на много места в България. Защото и под Пирин и под Рила филмите за планините биха събудили жив интерес у много хора. Оказа се, че Пепи и Натали, неговата очарователна съпруга, са предпочели Троян, заради Емилия Гатева и нейната експедиция в "Птичата дупка" и най-вече заради „Броуд пик90”, „Гашербрум – 92” и „Нанга Парбат – 93”...
Сетне в залата аз отново оживях. Пред мен се явяваха приятелите от преди много години. Един по един разкриваха себе си с най-характерното от своя характер. Завладяваше драматично-пресипналия глас на Бърдарев, докато коментираше всичката радост и мъка, натрупана по Западния гребен на Еверест. Интелигентната ирония на Иван Вълчев към опита за изкачване Южната стена на Анапурна, показваше невероятните усилия на мъжете, стояли повече от половин година на Анапурна бейс кемп.
Седях в залата на топло и меко кресло, а краката ми тежаха като оловни, когато заедно с всички от двата филма крачех нагоре. Смразяващият вой на вятъра, замръзналите палатки по лагерите, скърцащият под котките лед, изпълваха всички мои клетки с неописуемото усещане, което ме е движело нагоре, пак нагоре и пак нагоре, въпреки страшно силното желание да спра, да захвърля всичко, да се откажа...
Успя Милан Огнянов, успя след цели пет години да ме върне отново към живота. Оня, истински живот, който живеех, докато ходех по експедиции. Успя да ме накара за пръв път от много време насам, да се заинтересувам от нещо, да се спра пред нещо.
В програмата на фестивала имаше още много познати неща. Най-напред - Емилия. Макар и не с вещината на Милан, нейната експедиция стана известна на троянци чак на този фестивал, благодарение усилията на екипа от хасковската телевизия. Младите ентусиасти от този южен град бяха показали и вълненията, и съмненията, и очакванията, и скърбите, и радостите, и всички перипетии, които съпътстваха самотната проява на Емилия. На края на филма хората ръкопляскаха на авторите и още повече на Емилия и нейната стеснителна усмивка, с която тя гледаше хората от залата наживо.
Много ръкопляскания получи и Дойчин Василев за "Еверест" и "Макалу", заради невероятните му усилия, които е положил той, за да заснеме много стойностни кадри и от двата върха. Много малко алпинисти са успявали да покажат на филм как се стига до голям връх и какво има там горе - във висините. Дойчин беше успял. И хората изпращаха филмите му с бурни аплодисменти. Както се изпраща от сцената някоя голяма звезда.
Всъщност, целият фестивал, освен чисто филмовата страна, успя да запълни една голяма празнина. Показа на хората, събрани на едно място, част от онова, което се изживява в планините. По много убедителен начин. Хората таяха дъх пред невероятните усилия да се стигне до замръзващия на 8600 метра Ицо Проданов. Дивяха се на Хималаите и на техните приоблачни върхове. Спускаха се в скритите прелестни тайни на пещерите. Удивляваха се на прекрасните изгреви в нашите планини и заедно с Мария Христова и Методи Савов мръзнеха при минус 27 градуса по Северната стена на Вихрен. Спускаха се в невероятно пътешествие по Искърското дефиле, очароваха се от чудото, наречено Крушунски водопад. И още, и още неща, някои откоито почти забравени, като експедицията на сливенските алпинисти преди тридесет години, когато български алпинисти бяха приети на най-високо държавно ниво от Императора на Етиопия - Хайле Саласие I. Или сниманите много отдавна, превърнали се в класика филми за Мусала и Рила на Захари Жендов.
Мен лично фестивалът ме провокира. Извади ме от идиотското равновевие, което ме държеше прав през годините и ме буташе насам-натам, колкото да минават дните ми и да животуркам. Два дни след като свършиха прожекциите, аз, подобно на ония дни, след експедициите, реших, че трябва отново да тръгна и вече търся възможности да започна да живея истински...

Минко Занковски

* * *

ТАЗИ МОЯ „СЛАДКА" БОЛЕСТ - АЛПИНИЗМА

С всеки метър изминат нагоре, раницата ми става по-тежка. Уж я бях избирал нарочно да бъде по-удобна, да стои по-добре на раменете и гърба, за да не усещам толкова много товара, сутринта я подредих според всичките правила за разпределение на тежестите и въпреки всичко, едва пухтя по стръмнината. Тя също не е малка - Людмил непрекъснато я изчислява -движи се между 40 и 45 градуса.
Моя приятел е на няколко крачки зад мен. Изглежда и неговата раница натежава, защото не ме притеснява да му давам път. Всъщност, няма защо да бързаме. Днес трябва да излезем само до лагер втори, а до там, както и да се влачим, ще стигнем много преди нощта. Имаме примус, ще стопим сняг за вода. Ще се опитаме да хапнем нещо и повече работа нямаме. Така че, излишно е да се тревожим от бавното темпо. Още повече, при такова темпо остава много време за мислене. И аз мисля ...
Най-често мислите ми са насочени към планината над нас. Тя извисява мощната си снага, горда и величествена, без ни най-малко да се интересува от нашите намерения. За нея ние сме прашинки, които с едно потрепване само, биха отлетели някъде из пропастите, черни точици върху безкрайната ú белота, пълзящи към нейната най-висока точка. За да стигнем тази точка ни предстои толкова много работа, че не смея да си я представя всичката наведнъж. На всичко отгоре тази работа е еднообразна, отегчителна и най-вече трудна. Непрекъснато се питам кой дявол ме накара отново да дойда тук. Нали знаех, че за да се изкачи един голям връх, се върши точно такава еднообразна, отекчителна и трудна работа. И нали при предишните експедиции неведнъж съм се заричал да не се хващам повече на подобна въдица. Тежката раница и големият наклон и този път започват да набиват като с чук в главата ми.
Сигурно съм изрекъл нещо от тези мисли на глас, щото чувам отзад Людмил да подхвърля с подигравателен глас, че и той, ако му предложели сега да избира, би отишъл веднага на плажа, но ...
Думите на Людмил са достатъчни, ние спираме еднорвеменно, сваляме раниците на снега и сядаме върху тях - това е едно малко наше отмъщение, повече няма какво да им натравим. Няколко минути са ни необходими да оправим дишането, сетне успокоени се оглеждаме. Върхове. Обградени сме от върхове. Големи заснежени, заледени, красиви. Людмил непрекъснато щрака с фотоапарата. Разбирам го. Когато човек е за пръв път в Памир иска да отнесе колкото може повече от неговите красоти със себе си, за да може след това да си спомня за тях и да ги показва на приятелите си. Впрочем, каква ли е ползата от алпинизма?... Лично аз много трудно мога да отговоря положително на този въпрос, защото най-големите страдания съм изживял заради алпинизма.
Откарвали са ме в болницата така пребит и изпочупен, че консултът от десетина лекари не можел да проумее как не съм свършил още там, под скалата, от която съм паднал и защо, въпреки състоянието ми, все още упорствам и продължавам да дишам. Тогава оживях, но трябваше да лежа три месеца неподвижно и по такъв начин да заплащам за моето болезнено увлечение. Десет дни след като излязох от болницата, бях отново в планината и отново катерех, за да дойдат след това нови и нови удари, един от друг по-
силни — от планината и по-несправедливи - от хората около мен.
Бях унищожен психически и мислех, че никога вече няма да съм в състояние да тръгна към някой връх, но както тогава след болницата, така и сега, в края на тази страшна за мен година, аз съм отново тук, в тази планина и отново усещам върху собствения си гръб всичките трудности, с които е свързано едно изкачване.
И в болницата, и след онова необявено никъде решение, и след много още по-леки или по-тежки случаи, ми е идвало да се откажа от алпинизма и ако търсех някаква полза от него, никога нямаше да се отправям отново и отново нагоре, към висините. Просто винаги съм се старал да забравям лошото, търсил съм причината за него в мен самия и съм тръгвал по планините, мамен от неповторимите красоти, скрити в тях.
И наистина, къде всъщност се крият те? Може би в тежките раници или в мразовитите нощи върху ледниците, или пък в ураганните ветрове, които те брулят с всичка сила, или пък в палещите лъчи на слънцето. Може би красивото е в силните болки в главата, в липсата на апетит, в гаденето по високите лагери, във вкоченените крака и ръце, в какви ли не още мъки и страдания, които трябва да се преодолеят, за да се стигне до крайната цел - върха...
Никога не съм можел да дам точен отговор на този въпрос и въпреки че много пъти съм се лъгал и съм тръгвал по алпинизъм, този път решавам окончателно - отказвам се завинаги от планините, стигат ми толкова красоти и мъки, ще си стоя у дома на топло, на тихо, на удобно. Веднъж само да се върна и край ...
В този момент Людмил се изправя и започва да вдига раницата на гърба си, а по лицето му играе иронична усмивка. Разбирам, че пак на глас съм произнесъл заканите си и в същото време усещам, че и те няма да вържат ред. .Както всички закани досега. Защото аз съм болен. И болеста ми, колкото и странно да звучи, се нарича алпинизъм. Една голяма болест.


* * *

МОЕТО УЧИЛИЩЕ

Мисля, че имам право да нарека така училището, в което работя. Защото целият ми живот е свързан с това училище...
Спомените ме връщат назад - много назад във времето. Още не мога да забравя 15 септември 1956 година. На този ден за пръв път прекрачих прага на това училище като първокласник. Не знам другите първокласници как влизат в училището, но аз тогава влязох с огромно страхопочитание. Така, хакто се влиза в светилище, в храм.
Че училището е храм са ме научили родителите на моите родители - моите баба и дядо. Баба ми беше ходила до второ отделениеиа на училище, дядо ми - до четвърто. Можеха да четат и пишат. Но само толкова. И винаги през своя живот, преминал в непосилен труд и борба за парчето хляб,т е са се прекланяли пред "учените хора", пред онези, които са успели да се изучат и които познаваха света извън долината на река Черни Осъм. Баба не беше излизала никога от тази долина, дядо беше ходил до Ловеч и Плевен. Най-учените хора за тях бяха учителите, а най-святото място, по-достойно за почит и от манастира, беше училището.
До седемгодишната си възраст аз живях почти непрекъснато с баба и дядо в Стойновското. Първите ми спомени са за новото училище, което се строи в селото (така в Стойновското и до днес наричат Черни Осъм). На новото училище работеше един дядов братовчед. Той беше от Ловеч и това още повече извисяваше в детските ми представи думата училище. Щом го строи човек от далечния голям град, значи училището е огромно, невероятно нещо...
Затова още преди първия учебен ден аз благоговеех пред училището, а когато влязох като ученик в него, възхищението и удивлението ми нямаха граници. За пръв път през живота си влизах в такава голяма сграда. Всичко в нея беше красиво - и дългите коридори, и класните стаи, и столът, в който се хранехме, и физкултурния салон. Навсякъде блестеше от чистота - в училището учениците ходеха по чехли - толкова чисти бяха всички подове. Това бяха неща, които аз, с моя скромен житейски опит, приемах като невероятни. И от тогава заобичах това училище.
След това тръгнах по големия свят. Отначало учих в други училища, следвах и в университет. Но винаги съм си спомнял с голяма тъга за моето училище. Такова аз не намерих никъде. И още - никъде не намерих учители, които поне малко да приличат на моите учители от Черни Осъм.
Това е сигурно причината да стана учител. Тогава, когато съм избирал бъдещето си, несъзнателно съм се стремял към такъв жизнен път. Макар да съм можел да стана моряк или летец, аз съм избрал университет, след който, вместо журналист или нещо подобно, съм дошъл на работа в моето училище...
Станало е така, че от много години живея срещу това училище.
И с пълно право мога да кажа, че животът ми тече редом с училищния живот. Всеки ден започва с училищния звънец, заедно с учениците съм във ваканция, с тях съм на празнини и на веселби. Заедно с учениците и учителите от училището усещам вълненията от поредния изкачен висок връх от най-красивите български планини. Затова чувствам училището като свой дом. Даже понякога не знам кой от двата е по-важен - дали оня, в който наистина живея, или оня, в който протича голяма част от живота ми.
Знам само, че с основание мога да нарека Основно училищe "Васил Левски" - Черни Осъм - МОЕ УЧИЛИЩЕ.
Минко Занковски
директор на ОУ "Засил Левски"
Черни Осъм
1999г.


Отиди на страница   <<        >>